Сергей Кургинян
Троянският кон, изобразен от Вергилий Ватикански (400 г. сл. н. э.)
Учените настояват, че при среща с инфекция, някои ваксини, чрез механизма ADE[1] може не само да не защитят организма, а напротив, да провокират по-тежко протичане на заболяването.
Нобеловият лауреат Майкъл Левит нарече карантинния подход за справяне с Covid-19 средновековен. Но това се отнася не само до карантината. Това важи и за ваксинацията. С удивителна свирепост постоянно се изрича следното: „Няма друг бог освен ваксината, а Антъни Фаучи е негов пророк“.
Но ако проблемът беше само във Фаучи!
Фанатизмът на ваксинаторите е напълно съпоставим с фанатизма на карантинниците. И възниква естественият въпрос: това естествен фанатизъм ли е или нещо друго? Или в този фанатизъм се съчетават консервативното високомерие с Негово Величество фармакологичния интерес? При това в тази комбинация е едновременно вградена рафинираната злокачественост на фанатиците за редактиране на генома с последващото устройство на света по Олдъс Хъксли или по идеите на Великия инквизитор[2].
Какво ни казват сега за спасението чрез ваксинация – не, не за особено вредната, свързана с редактиране на генома, а за обикновената? Казва се следното: „Няма друг бог, освен законът за увеличаване на ефективността, гласящ, че организмът, който се е справил с малка доза от патогена, чрез ваксиниране ще може много по-добре да се справи при пълноценна инвазия на патогена. И ние сме неговите пророци! А всички останали са еретици, дисиденти и като цяло – диваци“.
Някои могат да възразят, като кажат, че в термодинамиката например, нови и нови модели на вечен двигател не се приемат за разглеждане. Правилно. Но моята метафора с класическата квантова механика също е вярна, нали?
Освен това, реални отклонения от термодинамическите закони, които правят възможно създаването на вечен двигател, не са открити експериментално. А са открити реални отклонения от закона на Дженър-Пастьор. И именно на това отклонение от правилото, което ще наричам закон на Дженър-Пастьор (това е напълно правомерно, но ако някой не го харесва, наречете го феномен или принцип на вторичния отговор), се базира неуспехът на толкова много ваксинации.
Повтарям: няма нито един експеримент, който да покаже, че има отклонения от термодинамичните закони, което означава, че вечен двигател е невъзможен. Но за експерименти, при които принципът на вторичния отговор не работи, това не може да се каже. Тъй като такива експерименти има твърде много, даже прекалено много. Е, и как след това може да не се преоценява същият този фундамент на класическата имунология – принципът на вторичния отговор?
Ще се спра на някои от тях.
Експериментално е доказана неефективността на ваксинацията в случаите на ХИВ, неефективността на ваксинациите в случаите на треска от денга, неефективността на ваксинациите в случаите на една от разновидностите на менингит В … Мога да продължа изброяването на твърде сериозни заболявания, които явно не се поддават на спасителната ваксинация, а напротив, усложняват се, когато такава ваксинация е осъществена. Ето го експерименталният материал! А сега преосмислете класическото учение!
Тук не представям свои съображения в областта на медицината и имунологията. Не мога да имам свои собствени идеи в областта на медицината и имунологията. Уважавам професионалистите твърде много. Аз не излагам свои съображения, а историята на проблематизиране на класическата имунология – това е принципът на вторичния отговор, така, като се е развивал в рамките на великата медицина.
Кой първи започна да изгражда сериозна научна теоретична основа по отношение на неуспешността на някои ваксинации, утвърждавайки, че законът на Дженър-Пастьор (известен още като феномена Дженър-Пастьор, принципът на вторичния отговор и т.н.) няма абсолютен характер? А следователно е необходимо заедно с класическата имунология да се създава и имунология, при която тази липса на абсолютна валидност да бъде взета пред вид. Кой беше първият по този трънлив път?
Той е Томас Франсис-младши, който публикува през 1947 г. статия в Американския вестник за обществено здраве и здравето на нацията, озаглавена „Опитът от ваксиниране срещу грип през пролетта на 1947 г. Предварителен отчет“.
Всичко започнало много скромно, както и в случая с Дженър, който следвал принципа: „Наблюдавам доячките от двадесет години, но никога няма да се отклоня от пътя на проследяване и натрупване на информация, селекция, отбор и проверка. Защото в противен случай ще бъда манипулатор, а не учен.“ И така, както Дженър е изследвал едното, така и Томас Франсис-младши – другото. И ето тук започнали проблемите със зданието на класическата имунология, така както започнали проблемите във физиката във връзка със скромните експерименти на Микелсън.
Кой е Томас Франсис-младши, който напълно заслужено се смята за първия голям учен, който доказва чрез своите изследвания, че фундаменталното твърдение, залегнало в основата на класическата имунология (законът на Дженър-Пастьор, феноменът на повишаване на ефективността на вторичния имунен отговор), меко казано, няма абсолютен характер?
Често се допуска грешка и се твърди, че има и имунолог Томас Франсис-старши. Но такъв имунолог няма. Бащата на Томас Франсис-младши е бил леяр и по съвместителство – пастор. Самият Франсис-младши не последва пътя на баща си, а показвайки изключителни способности, успява да получи медицинска степен в самия Йейлски университет. Това се случва през 1925 година. След това младият учен се присъединява към елитна изследователска група, която разработва ваксина срещу бактериална пневмония в Института Рокфелер. Скоро след това Томас Франсис-младши сменя профила си и започна да изследва грипа. От 1938 до 1941 г. той работи в Медицинския колеж на университета в Ню Йорк.
През 1941 г. се премества в училището за обществено здраве към Университета на Мичиган и почти едновременно е назначен за директор на Комисията по грип към Епидемиологичния съвет на армията на САЩ. Грипът създавал много тежки проблеми. Томас Франсис-младши се справил отлично в борбата с грипа, създаващ сериозни проблеми на американската армия.
Що се отнася до дейността на този учен в Училището за обществено здраве към Университета в Мичиган, Томас Франсис-младши създал много голяма ефикасна вирусна лаборатория и епидемиологичен отдел към това училище. Там постъпил Джонас Салк за да продължи обучението си в аспирантура, когото Томас Франсис-младши започнал да покровителства. Работата на Джонас Салк в Мичиган довела до разработването на ваксина срещу полиомиелит.
Постепенно Томас Франсис-младши печели национално и международно признание. В същото време той не се отпуска, а ускорено повишава своята компетентност. Бидейки вече известен учен-имунолог, Томас Франсис-младши впечатлява своите колеги, като се присъединява и към катедрата по педиатрия на Университета в Мичиган.
От 1953 до 1955 г. Томас Франсис-младши изследва възможностите на полиомиелитната ваксина, разработена от неговия ученик Салк. В същото време той е много взискателен, провежда мащабни изследвания и в резултат на това дава висока оценка на тази ваксина.
През 1955 г. Томас Франсис-младши посещава Япония от името на правителствената комисия по атомната бомба на правителството на САЩ. Неговата задача е да изследва процеса на развитие на патологии, генерирани от експлозията на бомбата в Хирошима и Нагасаки.
В последствие той провежда изследвания, които допринесли значително за разбирането на динамиката на патологиите, наследени в определени популации.
И така, какво каза Томас Франсис-младши, който посвещава живота си на ваксинирането и на изследванията на ваксините, по повод на липсата на абсолютна валидност на закона, залегнал в основата на всяка класическа ваксинация? Какво съобщава този човек с такава биография, такива заслуги, такъв статус?
В статията си от 1947 г., която обикновено е отправна точка на научното проблематизиране на основите на класическата имунология, Томас Франсис-младши твърди :
„Лабораторни проучвания показват, че титърът[3] на антитела за новия щам на грипа през 1947 г. е приблизително еднакъв при ваксинираните и неваксинирани индивиди. Поради тази причина броят на заболелите е практически еднакъв при ваксинираните и неваксинираните.
Тъй като титърът на антитела към вирусните щамове, съдържащи се във ваксината, е бил висок при тези, които са били ваксинирани и са се разболели, за съжаление изглежда, че неефективността на ваксината за предотвратяване на грипа в този случай не е била свързана с продължителността на интервала между ваксинирането и огнището на болестта.
Всички данни сочат към вероятността девиацията[4] на вирусния антиген да се счита за значим фактор. Това е било доказано при експерименти със серум от порове.“
В тази своя първа статия (в съавторство с други изследователи), Томас Франсис-младши се държи изключително деликатно и по никакъв начин не се опитва да подкопае това, което касае основите на класическата теория на ваксинацията. Той просто казва, че ваксинираните пациенти с грип се разболяват също толкова често, колкото и тези, които не са били ваксинирани. И че това се дължи, според него, на така наречената девиация на антигена. Тоест на това, че този антиген, известен още като грипен вирус, е изменил достатъчно своя епитоп[5], за да се окаже неефективен в борбата с болестта паратопът[6], създаден от ваксината.
И така, в началото, Томас Франсис-младши не е искал по никакъв начин да нарушава величието на цялата класическа теория за ваксинацията. Или, по-точно, той посяга на това величие в началото много скромно и без да излиза извън обхвата на докладваната частна информация, което винаги е чест на учения – да се държи по този начин. Все едно че казва – открих неефективността на ваксинацията в отделен случай, докладвам го и това е. Ако искате да направите извод, че с класическата теория за ваксинацията не всичко е напълно благополучно, направете го. Но това зависи от вас. А за мен, като онзи пословичен петел, най-важното е да изкукуригам, а там, може и да не разсъмне …
Така се държи Томас Франсис-младши през 1947 година.
Изминават 13 години (ние се приближаваме все повече до настоящето). През 1960 г. същият Томас Франсис-младши публикува статия в Сборника на Американското философско общество, озаглавена „Относно доктрината за първичния антигенен грях“. Що за медицинско название? Това вече претендира за далеко стигаща заявка.
По време на публикацията Томас Франсис-младши е доктор по медицина, почетен професор по епидемиология, ръководител на епидемиологията в Училището за обществено здраве и професор в Катедрата по педиатрия и инфекциозни болести в Медицинския факултет на Университета в Мичиган.
Не искам да натоварвам изследването си с ненужни подробности и ви моля да ми се доверите, че всички тези позиции, взети заедно показват, че Томас Франсис-младши към този момент е много авторитетен западен учен, който е част от голямата научна лига. За това свидетелства и фактът, че неговите статии са публикувани в „Proceedings of the American Philosophical Society“. Следователно, всякакви приказки, че тука ни се пробутва някакъв си конспиролог, дилетант, който неизвестно къде и неизвестно какво е публикувал, не издържат на критика. И аз не бих обсъждал това, ако нямах възможността да сложа тази карта на масата – карта с най-висок статут и компетентност на западен учен. В противен случай ще кажат, че всичко това са интриги на комунистите, путинистите или не знам на кои други … тъмни сили.
В тази статия ученият съобщава следното : „В детството антителата се появяват главно в резултат на имунен отговор на доминиращ антиген на вируса, който причинява първата в живота на детето грипна инфекция тип А. С напредването на възрастта на хората (групата), те се заразяват с други инфекции, придобиват антитела към допълнителни семейства на вируса. Поразителната подробност обаче е в това, че антителата, които са се установили първи в организма, характеризират тази група хора през целия период от живота им.“
Това вече е пълноценна нападка срещу основите на класическата имунология.
Статията продължава така: „Механизмите, които образуват антителата, са силно обусловени от първия стимул (в оригинала – „first stimulus”). По този начин, последваща инфекция с щамове от същия тип успешно позволява на първоначалните антитела да поддържат най-високо ниво (на тези антитела) по всяко време от живота на тази група хора. Отпечатъкът, установен от първоначалната вирусна инфекция, управлява от този момент нататък хуморалния имунен отговор. Това нарекохме доктрина за първичен антигенен грях.“
В английския текст на този фрагмент от статията, както и в заглавието, тази доктрина е наречена „the Doctrine of Original Antigenic Sin. „Original” е първичен. „Sin” е грях.
Терминът OAS – първичен антигенен грях е бил въведен в обръщение и станал основа за цялата некласическа теория на ваксинацията, която се противопоставя на класическата. От този момент нататък човек може да разчита изцяло на класическата теория само ако е дремещ ортодокс[7].
Дешифрирането на този термин OAS – първичен антигенен грях – е съвсем очевидно. Състои се в това, че ако сте се разболели от нещо или сте били ваксинирани срещу нещо, то паметта за тази болест или ваксинация ще надделее над реалността. И организмът ще реагира в съответствие не с реалността, а с този първи спомен. Той е първичният антигенен грях.
С това за първи път е казано, че антителата, които имат способността да разпознават антигена, представен от ваксината, могат да работят по-зле от антителата, генерирани от имунната система, която не е преминала през ваксинация. И тогава, въпреки че вие ще викате, че имате тези антитела „до и повече“, но ще се разболеете вие, а не този, който ги няма. Тоест, буквално се казва следното: в резултат на ваксинацията имунната система също придобива своеобразен дефект.
Но ако този дефект е голям, тогава ваксините най-малкото не са перфектни. Те създават зависимост от паметта за ваксинацията – чрез същия този първичен антигенен грях.
Това е било казано не от името на противниците на ваксините, каквито има много (някои от тях искрено, но не много добре разбират срещу какво се борят, а някои са напълно ангажирани и такива случаи на зависимост са разследвани). Всичко това е било казано от името на доста авторитетни ваксинатори, открили някои факти и не смятащи за възможно да жертват тези открити факти в полза на определена, в дадения случай – опровергана от фактите, класическа теория на ваксинацията.
Но това било само началото на разгрома на всемогъществото на класическата теория за ваксинацията.
Минават четири години и още един авторитетен западен специалист по ваксини, д-р Ройл Антъни Хоукс, създава понятието – „Антитяло-зависимо усилване на инфекцията” (ADE – antibody dependent enhancement) и го прави общоприето.
Помислете за това! През 1964 г. известен западен учен казва, че антителата могат да засилят инфекцията, че е възможно антитяло-зависимо усилване на инфекцията (ADE). Разбирате ли, през 1964 г. вече е казано: антителата могат да засилят инфекцията, а не да я отслабят!
Разбира се, това не винаги се случва.
Д-р Хоукс, както всеки учен, дава конкретни примери. Той обсъжда условията, при които може да възникне така нареченият субоптимален отговор на антителата. И настоява, че този отговор може да влоши инфекцията и заболяването, вместо да защити организма.
Тъй като говорим за много рисковано твърдение, трябва накратко да дам информация за учения, въвел този зловещ за класическата теория на ваксинацията термин, или по-точно зловещ за всемогъществото на класическата теория на ваксинацията термин „антитяло –зависимо усилване на инфекцията.“
Д-р Хоукс е известен със своите публикации в областта на медицинската вирусология. Работил е в реномираната лаборатория по вирусология в Австралийския земеделски институт „Елизабет Макартур” в тясно сътрудничество с други известни вирусолози. Като например д-р Питър Къркланд.
Опитътът на Хоукс включва практика по вирусология в болницата „Принц Хенри”. А също така преподаване в областта на същата тази вирусология. Хоукс е преподавал в реномирани висши учебни заведения като Университета на Нов Южен Уелс.
Д-р Хоукс успешно се е занимавал както с обичайната медицинска вирусология, така и с ветеринарна вирусология. Публикувал е редица глави в учебниците по вирусология.
И така, всички приказки, че това е някакъв странен тип, говорещ странни глупости, са безпочвени.
Всичко, което изброих, е достатъчно за да заявя, че родоначалникът на този толкова опасен термин не е човек, който прави скандална кариера, на основата на дискредитация на класическата теория за ваксините. Впрочем, Хоукс е само един от тези, които са се заели с проучването на антитяло-зависимото усилване на инфекцията. През последните шест десетилетия в тази област са работили много и много други учени.
Обективните изследвания показали, че ако вирусът се свърже с тези антитела, които се наричат субоптимално неутрализиращи или ненеутрализиращи, тогава това свързване може да предизвика проникване на вируса в самите имунни клетки на заразения организъм, т.е. да поражда качествено рязко усилване на дейността на вируса.
И ако обикновено комплексът „вирус – антитяло“ поражда деградация на вируса, то в случая на ADE (т.е. антитяло-зависимо усилване на инфекцията), този комплекс може да породи репликация, т.е. размножаване на вируса, а не неговата деградация. И проникване в „светая светих“. Тогава започват да умират имунните клетки, които вирусът някак си заблуждава. Вирусът също не е глупак и също си играе играта.
Учените наричат тази заблуда използване на антителата като троянски кон. Всичко това е изучено и известно. Учените настояват, че при среща с инфекция, някои ваксини, чрез механизма ADE могат не само да не успеят да защитят организма, а напротив, да провокират по-тежко протичане на заболяването и евентуално преминаване на едни заболявания в други, по-опасни.
През 1964 г. Хоукс за първи път открива това на примера на един вид вируси. А в края на 60-те и началото на 70-те години други изследователи откриват същото по отношение на вируса на денга – много тежко и опасно заболяване.
Било доказано, че повторната инфекция със същата треска денга с нейната леко изменена модификация, може да доведе не до по-леко, а до по-тежко протичане на заболяването.
Възниква въпросът дали изобщо може да се създаде безопасна ваксина срещу вируса на денга. Тоест, разрешима ли е тази задача поне на теоретично ниво?
Не желаейки да се занимава с теоретичните проблеми, френската компания Sanofi Pasteur решава да се осмели и да опита на практика да създаде желания тип ваксина срещу треска от денга. Тази ваксина получава названието Dengvaxia.
Ваксината започна да се използва. При прилагането й започва да се развива тежка вторична инфекция, която учените свързват именно с антитяло-зависимото усилване на инфекцията. Учените започват да изследват тази тежка вторична инфекция и разбират, че тя е породена от ADE, т.е. от антитяло-зависимото усилване на инфекцията.
В Азиатско-Тихоокеанския регион, където по време на клинични изпитвания са били ваксинирани над 10 000 деца, статистиката показала, че неваксинираните деца боледували по-леко от ваксинираните.
А сега си представете: вие живеете в този регион, там има треска от денга. Това е много опасно, тежко и масово заболяване. Започвате да се гордеете с това, че самата компания Sanofi Pasteur ви е инжектирала ваксината и имате антитела. А после се оказва, че имате антитяло-зависимо усилване на инфекцията. При вашите деца също. Освен това е масово.
През април 2016 г. Филипинското министерство на здравеопазването започва програма за масова ваксинация именно с тази „Денгваксия”. Планира се ваксиниране на 1 милион деца. Ваксинацията е спряна в края на 2017 г., когато 830 хиляди деца вече са били ваксинирани, тъй като резултатите от проведената ваксинация са изключително тревожни именно по отношение на очевидното наличие на същото антитяло-зависимо усилване на инфекцията.
През септември 2018 г. заместник-министърът на здравеопазването на Филипините Енрике Доминго заявява пред репортери, че 130 ваксинирани деца са починали от различни усложнения, като 19 от тях са били с треска от денга.
В същото време през септември 2018 г. Световната здравна организация публикува меморандум, в който изразява своята позиция относно ваксината Dengwaxia. В меморандума ясно се посочва, че „живата атенюирана[8] ваксина срещу денга е ефективна и безопасна за лицата, преболедували по-рано от треска денга. Тя обаче (ваксината) носи повишен риск от тежка треска денга при тези, които след ваксинация изпитват първото си естествено заразяване с денга.“
Какво заявление? Ще го прочета отново „анданте” (бавно): „Живата атенюирана[9] ваксина срещу денга е ефективна и безопасна за лицата, преболедували по-рано от треска денга. Тя обаче (ваксината) носи повишен риск от тежка треска денга при тези, които след ваксинация изпитват първото си естествено заразяване с денга.“
Разбирате ли за какво се говори тук?
По-късно става ясно, че антитяло-зависимото усилване на инфекцията може да се случи при много различни заболявания. Такива са вирусът Ебола, вирусът Коксаки, грипните вируси А и т.н.
Има ли това отношение към коронавирусите? Да, безусловно. При това самият феномен ADE е само частен случай на феномена на засилено респираторно заболяване (enhanced respiratory disease – ERD). И тук имаме работа не само с антитела, усилващи инфекцията, но и с широко обсъжданите цитокинови бури, с различни видове имунопатологии. Може би този COVID е много опасен грип, много по-тежък от обикновения, но можете ли да сравните тази тежест с имунопатологията?
Важно е да се разбере, че вирусите могат да бъдат погълнати от имунните клетки по такъв начин, че в резултат на тази абсорбция вирусното заболяване да се засили. Попитайте някого с магическо самосъзнание: „Защо се радваш толкова много, че имаш много антитела?“
Той ще отговори: „Тъй като имунните клетки поглъщат вирусите“.
„А знаеш ли как ги поглъщат? Знаеш ли, че тези имунни клетки могат да поглъщат вируси така, че вирусното заболяване да се засили в резултат на това? О, не знаеш? Ами това е известно от 60-те години на миналия век!“
С възможностите за такова усилване на инфекцията в случая на ваксинация срещу коронавирус се е занимавал и Роберто Бруцони, професор в университета в Хонг Конг.
В своите трудове Бруцони обръща внимание на различни антитяло-зависещи усиления на инфекцията, които се случват при коронавируси. А канадските учени още в началото на 2000-те години показаха, че ваксинирани срещу предишни коронавируси порове, заразени с коронавируси след ваксиние, в резултат на това получават изключително тежък хепатит.
Не смятам за необходимо да изброявам всички случаи на ADE (антитяло-зависимо усиление на инфекцията), регистрирани от учените до днес. И дори всички случаи на ADE в сферата на коронавирусите. Има твърде много такива случаи.
Струва ми се по-важно да обърна внимание на теоретичната страна на въпроса. Нещо повече, говорим за такава теоретична страна, която има очевидно практическо значение.
Когато антителата се прикрепят към вируса, тези антитела могат или да неутрализират вируса, или да улеснят проникването на вируса в имунните клетки. При такова проникване вирусът не се унищожава. И тогава той има възможност да се размножава вече в самата имунна система. Той прониква в самата имунна система. Прониквайки там, той не само започва да се размножава по-бързо, но и нарушава нормалното функциониране на самата имунна система, причинявайки, наред с други неща, масивно пускане на възпалителни сигнали – цитокини[10], т.е. цитокинова буря. Не се знае какво още може да причини!
Ако вирусът е влязъл в сложни отношения с имунната система, тогава той може да причини дявол знае какво още. И ето тук антитяло-зависимото усилване на инфекцията започва по опасен начин да се съотнася с това, което се нарича доктрина за „първичен антигенен грях” или антигенен импринтинг. Импринтингът е първото „отпечатване“, което управлява цялото по-нататъшно поведение.
Вече започнахме да обсъждаме това, но едва след като е обсъден феноменът ADE, можем окончателно да констатираме наличието на склонност на организма да използва имунологичната памет. Тази склонност води до производство на антитела, подходящи за борба с вируса, с който имунната система се е сблъсквала по-рано. Имунната система е склонна да усилва производството на вече изработвани антитела, вместо да създава антитела, които са най-подходящи за новия антиген.
Вирусът не просто избягва имунното нападение, но той използва това нападение, за да подобри своите възможности. Това се случва при най-различни заболявания. Но особено съществено е какво се случва с антителата, индуцирани при заразяване с вируса на имунодефицита[11]. Тук имаме работа със специална форма на „първичен антигенен грях”. Тази форма се нарича „замразяване на репертоара”.
Тъй като по-рано активираните антиген-специфични антитела и В-клетки са по-многобройни от техните наивни аналози и тяхната многочисленост се увеличава чрез ваксинацията, те заместват наивните спасителни аналози, затрудняват способността на тези аналози да действат по най-ефективния начин и така улесняват изплъзването на вируса и засилването на неговата дейност.
А тъй като коронавирусите като цяло и по-специално SARS-CoV-2 очевидно имат имунодефицитни компоненти, възниква изключително опасна ситуация.
Нека да разгледаме до какво води промяната в схемата на взаимодействие на имунитета с вируса в случая на имунодефицит.
Ако няма имунодефицит, тогава имунитетът като отделна подсистема на здравето напада вируса като обект, който не е включен в този имунитет.
Ако е налице имунодефицит[12], тогава вирусът и имунитетът започват да се преплитат. А какво ще се случи, ако в този случай започнем да стимулираме с ваксини производството на антитела? Какви антитела? Вече дефектни? В крайна сметка, ние стимулираме болната система, а не здравата. И какво ще прави тя? Ще произвежда непълноценни антитела. А те са най-добре приспособени вирусът да навлезе в имунната система и болестта да се засили.
А ако действието на вируса има имунодефицитна природа, тогава имунитетът ще работи в режим, когато атакува врага, причиняващ атаката му и който се явява за имунитета външен враг, а в същото време работи срещу имунитета като вътрешен враг.
Всички тези проблеми са обсъждани и се обсъждат от високо уважавани западни имунолози. И тези дискусии се засилват през годините.
През 2015 г. професорът по теоретична биология Уилфред Ндифон – работещ в университета в Принстън, в държавния университет Морган и други реномирани организации, се заема с обобщаването на състоянието на интересуващия ни въпрос. Той информира подробно за многобройни изследвания на т.н. „първичен антигенен грях.“ Става въпрос за изследвания, проведени от авторитетни учени, за изследвания, публикувани в специализирани научни издания.
За какво настояват авторите на тези публикации – известни учени, които имат заслуги в борбата с инфекциозните болести?
Да предположим, че един организъм е атакуван от враждебен антиген. И че отговорът на тази атака е защитният отговор на адаптивния имунитет.
Такава първа атака може да бъде ваксинирането срещу определено заболяване, извършено чрез въвеждане в организма на определена доза враждебен за организма антиген.
Да предположим, че в бъдеще организмът се сблъска с така наречения кръстосан антиген. Тоест с антиген от друг произход, но имащ структура, много близка до тази на първия антиген, срещу която организмът е започнал да се защитава. И че този сблъсък не е причинен от ваксинирането, а от реална инвазия на инфекциозно заболяване, което има така наречената кръстосана структура по отношение на ваксинирането.
Какво се случва тогава?
Тогава, както доказват много автори, инвазията на кръстосания антиген стимулира защитната реакция на организма към първия антиген, който има структура, сходна със структурата на втория нахлуващ в организма антиген. Тоест реалният враг (известен още като втори кръстосан антиген) ще предизвика защитна реакция срещу първия враг (известен като антиген, въведен в резултат на ваксинирането). Но в същото време защитната реакция към истинския враг ще бъде отслабена.
В момента може да се счита за доказано, че дори обичайните противогрипни ваксини само частично се подчиняват на закона на Дженър-Пастьор. А в съществената си част те не се подчиняват на този закон. И че това неподчиняване се нарича „първичен антигенен грях”, или „сляпо петно” на ваксинацията, или антигенно отпечатване. Всичко това не е изобретение на конспиролози, а един вид аналог на квантово-механичното бягство от абсолютността на законите на Нютон. Тези закони, без които физиката е невъзможна, но които са валидни само в определени граници.
Така че, всъщност имунната система при повторен контакт с патоген или ваксина може напълно да игнорира различията между стария и новия вариант на епитопа. Това прилича на ситуацията с радар, който неправилно идентифицира обект, представящ на радара познати свойства за идентификация и скриващ новите си особено опасни свойства.
В този случай първите, които ще отговорят на този опасен обект, са B-клетките на паметта, запомнили предишния обект. След това тези клетки се диференцират по необходимия начин и образуват антитела, които не могат ефективно да потиснат заболяването. В същото време тези клетки парализират наивните имунни клетки, които биха могли да спасят организма.
По този начин те формират „сляпо петно на имунната система”. Този отговор на предизвикателството на болестта се нарича „замразен репертоар” и е най-опасен в случай на заболявания, свързани с имунодефицит.
Размерът на сляпото петно на имунната система определя способността на тази система да приема желаното за действително. Тоест да прави грешки с ужасни последици за организма.
Ваксинацията може да спомогне за правенето на този вид грешки. Това не винаги се случва, но достатъчно често. И особено опасни са онези случаи, когато подобни грешки, стимулирани от ваксинацията, се извършват при опити за въздействие върху имунодефицитни заболявания с помощта на ваксини. Или върху заболявания, които съдържат имунодефицитни компоненти. А COVID-19 е именно едно от тези заболявания.
Отварям трудовете на Националната академия на науките на САЩ – супер уважавана от целия свят и намирам в тях статии от авторитетни имунолози:
- Чин Хюн Ким от катедрата по микробиология и имунология в Центъра за ваксини на университета Емори в Атланта, Джорджия, един от най-старите университети в САЩ;
- Уилям Дейвис от отдела по имунология и патогенеза на Националния център по имунизация и респираторни болести, разположен също в Атланта и влизащ в системата на Центровете за контрол и превенция на заболяванията;
- Суряпракаш Самбхара, който работи в същото заведение като Уилям Дейвис;
- Джоши Джейкъб от същия университет Емори, където работи Чин Хюн Ким.
И се запознавам със статията, озаглавена „Стратегии за смекчаване на първоначалните антигенни реакции на вирусите на грипа.“
Статията е изпратена за разглеждане на 4 ноември 2009 г. Редактирана е от представителя на Станфордския университет Леонард Херценберг и е одобрена на 10 юли 2012 г.
В анотацията към статията се говори за първичния антигенен грях, наричан още антигенен импринтинг. По отношение на този грях се казва следното: „Първичният антигенен грях е явление, при което последователното въздействие на близко родствени варианти на грипния вирус снижава отговора на антителата към новите антигенни детерминанти …”
Авторите констатират, че техните предшественици (вече споменатите от мен Томас Франсис-младши и други) са установили, че последователното въздействие на вирусните варианти предизвиква предпочитан отговор на антителата към вирусен щам, срещан в миналото. Тоест, нахлува нов щам, а доминира отговорът на предишния. Тоест на това, което са запомнили В-лимфоцитите на паметта.
По-нататък авторите установяват, че това преобладаване на миналото над настоящето отслабва, а не засилва реакцията към настоящето. И че през последните пет десетилетия първичния антигенен грях се наблюдава при хората, както и при други бозайници (като мишки, порове и зайци).
А по-нататък е главното (отново цитирам): „Това явление може да предизвика безпокойство в контекста на човешкия имунен отговор на ваксинационните програми срещу грип. Следователно, съществува необходимост да се разработят стратегии за преодоляване на първичния антигенен грях”.
За какво пишат тук американските изследователи? За това, че в случай на нов щам на грипа, ваксинацията като такава, ще засили реакцията към този щам, който организмът е запомнил в резултат на ваксинацията.
А ето и една статия, взета от списанието „Човешки ваксини и имунотерапия“, което активно насърчава ваксинацията, а не я критикува. Това списание е доста авторитетно в западните научни среди. В него през 2013 г. е публикувана статия със заглавие „За ползите от греха . „
Авторите на статията са авторитетни имунолози, които са достатъчно предпазливи по отношение на спазването на научната почтеност в западния й смисъл:
Матю Парсънс,
Сибила Мюлер,
Хайнц Колер,
Майкъл Грант,
Никол Бърнард.
Статията казва следното:
„Антителата, индуцирани по време на инфекции с вируси на имунодефицита, са податливи на една от формите на първичния антигенен грях, наречен „замразяване на репертоара.“
По-нататък авторите съобщават, че това „замразяване на репертоара” се състои в това, че В-лимфоцитите и други компоненти на имунния отговор, индуцирани срещу предишни вирусни варианти, са способни да се конкурират за ролята на разрушител на антигена с така наречените наивни B- лимфоцити.
Авторите съобщават, че тъй като В-клетките, активирани по-рано от антигена, са по-многочислени от техните наивни колеги (а тази многочисленост се увеличава с ваксинациите), то тези активирани В-клетки имат предимство пред наивните В-клетки. И следователно, именно активираните клетки могат да получат преимущество от пролиферацията[13], задействана след разпознаване на антигена, т.е. размножаване на клетките, избрани като необходими за противодействие на антигена. Избраните клетки започват трескаво да се делят. И едновременно да се променят, при това ускорено. Тази модификация се нарича соматична хипермутация.
На тази основа, според авторите, узрява така нареченият афинитет на антителата, тоест силата на свързване на активните центрове на молекулите на антителата със самите детерминанти на антигена, по които тези антитела трябва да нанесат удар.
Афинитетът, тоест силата на връзката между воина, борещ се с врага (известен още като антитяло) и самия враг (известен като антиген), зависи от така наречената комплементарност[14]. Тоест, пространственото взаимно допълване на тези множество макромолекули, призвани да воюват помежду си. Колкото по-висока е комплементарността, толкова по-висок е афинитетът. И обратно.
И какво се случва според авторите с тези комплементарност и афинитет? Тоест с взаимното привличане между врага-антиген и неговия разрушител-антитяло?
Осъществява се предотвратяване или намаляване на способността на В-лимфоцитите, които не са приковани към своя предишен опит на съприкосновение с антигените (чрез ваксина или по друг начин), и способни по тази причина да създават нови антитела, да активират и произвеждат такива антитела, спасявайки организма от болестта. Този именно спасител е или напълно потиснат, или неговите възможности са намалени. А това, според авторите, от своя страна улеснява изплъзването на вируса.
И отново, тези автори, както и всички други изследователи, занимаващи се със „замразяването на репертоара” (известен още като антигенен импринтинг), сляпо петно и други парадокси, усложняващи всичко, което се отнася до възможностите на ваксинацията, не искат да се отказват от ваксинацията, а мислят как да използват това усложнение. И едновременно с това съобщават, че за сега замразяването на репертоара и всичко останало създават много сериозни проблеми за ваксинацията. Включително за ваксинацията срещу ХИВ, а и не само.
В заключение бих искал да задам въпроса трябва ли ваксинацията да се смята за основен и всеобхватен метод за лечение на инфекциозните заболявания?
Повтарям още веднъж, че ваксинирането се е считало за такъв метод преди повече от 100 години. Но защо се придържат към него и сега?
Преди всичко, защото е ужасно удобно. Гигантската фармацевтична индустрия се е научила да прави ваксини. Тя абсолютно не иска да спира подобно производство поради новите научни открития. Тя иска едно – да усъвършенства методите за производство на ваксини. Фармацевтичната индустрия е ужасно инерционна. Тя се страхува дори да мисли за това, че ще трябва да се откаже поне частично от ваксините. И да се заеме с производството на някакви съвсем други лекарства. А колко време ще ги изследват?
Това е много важно обстоятелство, поради което фармацевтичната индустрия и учените, силно свързани с нея (а учените сега са свързани с нея, както никога досега), не искат да се откажат от движението по релсите, водещи към бездната или кой знае накъде. Защото движението по старите релси е много изгодно и желано за локомотива, който изобщо не притежава способността да създава нови релси. В крайна сметка локомотивът не е прокарващ железен път. И като цяло не е известно кой сега е способен да произвежда и полага тези нови релси върху непознатата целина на човешкото познание.
Съвременният свят е чудовищно инерционен.
Навярно за някого тази инерция е начин да се докара човечеството до спирката „Абсолютно зло“. Но тези, за които инерцията е начин за решаване на такава стратегическа задача, никога не са от мнозинството. Те могат да решат своята задача само като спекулират с други мотиви за поддържане на инерцията, мотиви, присъщи на бизнеса, бюрокрацията, учените, превърнали се в привилегировани роби на бизнеса и бюрокрацията, както и на общественото мнение.
Що се отнася до стратегията, съвременният свят е чудовищно наситен с инерция. В същото време той се гордее с тактическата си подвижност.
А в основата на тази инерция, разбира се, е самата готовност, самото съгласие на един съвременен човек да се уподоби на дивак, да се приравни на него по отношение на подчиняването си на новите шамани, паразитиращи върху неговия мързел, празномислие и страх пред разбирането на това, което може да наруши неговото спокойствие.
Страхува ли се човекът, че спокойствието му ще бъде нарушено? Страхува се.
Страхува ли се да разбере нещо, защото разбирането може да наруши спокойствието му? Страхува се.
Инертен ли е и не свикнал да се променя? Не е свикнал.
Тогава той става роб на новите шамани, които ще паразитират върху всичко това!
Ако такъв обикновен представител на съвременната цивилизация продължава да бъде като представителите на дивите племена и да подрънква не със скалпове и амулети, а с антитела, които са същия символ на престиж както колите или вилите, тогава крахът на цивилизацията е неизбежен.
Но човешката задача не е констатацията на такъв крах, а работата по преодоляване на причините, които пораждат този крах. И никакви препратки към силата на инерцията не освобождават човека от отговорността за подобна работа по преодоляване на причините, пораждащи този крах. Защото ако тази работа не се извършваше постоянно в продължение на хиляди години от хора, които в най-добрия случай бяха оплювани и хулени, то човечеството отдавна щеше да се окаже на спирката „Абсолютно зло“.
Обобщавайки научните и аналитичните разсъждения, които направих, искам да кажа следното.
В миналото си трябваше да пътувам многократно до отдалечени места за така наречените полеви работи. При това ваксинациите срещу енцефалит по същество бяха задължителни и аз ги правех. Защото разбирах както опасността от самия този енцефалит, така и ефективността на тези ваксинации.
Затова категорично отказвам да говоря за вредата от ваксинирането като такава. Да, ваксинацията носи някакъв риск. Всяка ваксинация. Ако рискът от заболяване в резултат на ваксинирането е по-нисък от риска от заразяване със смъртоносна болест и ако ваксините са ефективни, тогава защо да не се ваксинираме?
Но къде преминава границата между наистина ефективна ваксинация, която дава убедителни резултати, гарантира минимизирането на риска и на нещо друго? Как да опишем областта, в която ваксините са относително ефективни и минимално рискови? И как да различим тази територия от съвсем другата? При това, че очевидно съществува съвсем друга територия. И не се ли озовахме на нея, включително и в случая с Ковид 19?
Превод: Валентина Динкова
7.05.2021
https://rossaprimavera.ru/article/ae92a388
[1] ADE – англ. antibody-dependent enhancement (антитяло-зависимо усилване на инфекцията) – явление, при което свързването на вируса със субоптимални неутрализиращи или не неутрализиращи антитела, причинява неговото проникване в имунните клетки на заразения организъм и вирусна репликация. ADE може да се прояви по време на развитието на първична или вторична вирусна инфекция, както и при последваща инфекция след ваксинация.
[2] „Великият инквизитор“ е притча, включена като самостоятелна глава в романа „Братя Карамазови“ на руския писател Фьодор Достоевски.
[3] Титър- дава информация за количеството на антитела в серума/ плазмата.
[4] Девиацията е отклонение от някакво правило, закономерност, регламент, концепция или стандарт.
[5] Епитоп, известен също като антигенна детерминанта, е специфичното място на свързване на антигена или имуногена с антитялото или рецептора на клетката на имунната система.
[6] Паратоп е зоната в антитялото, която се свързва с антигена.
[7] Ортодоксия (от гр. ὀρθοδόξια директно мнение, правилно учение) – неотклонно следване на основите на някакво учение, мировозрение, което се възприема като единствено вярно и не допускащо съмнения.
[8] Отслабване – изкуствено намаляване на вирулентността на патогенните микроорганизми.
[9] Отслабване – изкуствено намаляване на вирулентността на патогенните микроорганизми.
[10] Цитокините са малки пептидни информационни молекули. Цитокинът се освобождава на повърхността на клетка А и взаимодейства с рецептора на близката клетка В. По този начин сигнал се предава от клетка А към клетка В, което предизвиква допълнителни реакции в клетка В. Основните им производители са лимфоцитите.
[11] Основни форми на нарушения на имунния отговор са неговата недостаточност (имунодефицит) и прекалена изразеност (алергия).
[12] Имунодефицитът е сериозна, доста тежка патология, при която спират да работят едно или повече звена на имунната защита на организма срещу инфекции. Опасността от имунодефицит е в това, че на фона на сериозни изменения на имунната система, тя престава надеждно да защитава организма от агресията на патогени, поради което вирусните и бактериални инфекции протичат тежко, с усложнения и могат да заплашат с неблагоприятни резултати.
[13] Разрастване, размножение, бурен ръст.
[14] Съответствие, взаимодопълване, взаимосъответствие.
